За първи път посетих Боженци едва през 2017 г., на прага между пролетта и лятото. Мигновено попаднах в плен на неповторимото съчетание от калдъръмени улички, възрожденски къщи с бели фасади и покриви от каменни плочи, кокетни дюкяни и механи, в прегръдката на планината. Отвсякъде струеше чистота и спокойствие и усещане за нещо истинско, нещо, което те свързва със самия теб и с природата. Усещане, което често ни убягва в големия град.
Историята на Боженци може да се проследи до края на 14-ти век, когато Търново попада под османска власт и част от неговите жители потърсили спасение в труднодостъпни планински местности. Според широко разпространена легенда сред тях била и болярката Божана, която избягала със семейството си и се заселила по тези земи. Затова и селото носи нейното име. Своя разцвет то достигнало през 18-ти и 19-ти век, благодарение на развитието на търговията и занаятите, а началото на упадъка му се свърза с преселването на голяма част от жителите му в Габрово в периода след Освобождението. По този начин селището останало встрани от икономическото и социалното развитие в свободна България и съхранило автентичния си възрожденски облик. През 1964 г. то е обявено за архитектурно-исторически резерват, а този му статут не позволява да се изграждат нови здания в стил, различаващ се от традиционния. Причина, поради която и днес можем да се насладим на това късче българска история в неподправен вид.
През последните години изградихме традицията да си организираме семейна почивка, като единственото условие е мястото да предлага комбинация от културни забележителности и разходки сред природата, за да има за всекиго по нещо, включително за нашите четириноги Бианка и Алиса. Съвсем естествено се спряхме на Боженци, а за късмет намерихме и къща, всъщност единствената, в която домашните любимци бяха добре дошли.
Така, в една сряда през лятото на 2018 г. се отправихме към това райско местенце в Габровския Балкан. Приключенията започнаха още вкъщи в момента, в който започнахме да изнасяме багажа. Бианка и Алиса, разбиращи какво се случва, но незнаещи дали и те са поканени, ни спретнаха такава кучешка ария, че сигурно сме огласили целия блок в ранното утро. За певческия талант на Алиса бяхме наясно, но Бианка наистина успя да ни изненада с гласовите си способности. Разбира се, ентусиазмът им изчезна, когато се наложи да се качат в колата и тревожно изплезиха езици.
Пътуването в кола с четириногите ни е емоция само по себе си. Алиса проявява завидна смелост и дори се изявява като навигатор и зорко следи пътната обстановка, докато Бианка сяда в скута на мама и почти непрестанно се върти и намества, а от време на време подава муцуна през прозореца. По път винаги спираме по няколко пъти, за да могат Бианка и Алиса да разтъпчат лапички и да пийнат вода. С готовност се изстрелват от колата и не ни изпускат от очи, но и със същата готовност се вмъкват обратно в нея от страх да не бъдат изоставени далеч от дома. Вероятно спомен от минали случки и живота на улицата.
Когато пристигнахме в Боженци в ранния следобед, слънцето напичаше приятно, а заради обилните дъждове през лятото растителността беше много зелена и свежа. За няколко дни се отдадохме на покоя и усещането за безвремие, далеч от шума и забързаността на града. А за да бъде всичко съвсем автентично, къщата, построена в средата на 19-ти век, макар и оборудвана с основни съвременни удобства, ни позволи да се докоснем до бита и начина на живот на българите от старо време. Там присъстваше огнището, своеобразен център на дома. Джамал или зидана печка, служещ за отопление на две стаи. Лавици с менци и керамични съдове. Ютия на жар. Стари ракли и скринове. Шарени черги, застилащи пода. Ниски сводове. Освен с интериора си, къщата ни грабна и с местоположението си, точно над Новото школо и в непосредствена близост до църквата „Св. Пророк Илия“. Разбира се, тук всичко е на един хвърлей разстояние.
Боженци може да бъде обходено за около час, че дори и за по-малко, което го прави обичайна спирка за пътуващите по пътя към крайната им точка. Но околността му е не по-малко привлекателна и предразполага към приятни разходки сред природата. Така, вечерите кръстосвахме калдъръмените улички на селото, които бяха много добре поддържани и осветени, а през деня бродехме из заобикалящите го гори.
Като римляните
В деня след пристигането си решихме да поемем по екопътеката „Римския път“, нещо като лека разгрявка за следващия маршрут, който бяхме набелязали. Пътеката е с дължина около 4 км и отвежда до с. Източник. Името ѝ, както се подразбира, е дадено, тъй като оттам в миналото, още през 4-ти век, е минавал римски път, който е свързвал крепостта в местността Градище край Габрово с пътя Никополис ад Иструм – Августа Траяна – Константинопол. Изглежда римският път се е оказал далеч по-устойчив от екопътеката. Дори и да е имало подобрения в ново време, днес те са оставени на неумолимото въздействие на природните сили.
Тръгнахме преди обяд, когато първите посетители за деня започваха да прииждат в Боженци. Докато излезем от селото водехме Бианка и Алиса на повод, тъй като обичат да показват характер в най-неподходящи моменти. С любопитство обдушваха непознатите за тях улички и градинки и вдъхваха новите миризми. Разминахме се с голяма група туристи – руснаци, живеещи в Израел, които изглежда всяка година се връщат тук, пленени от красотата на Балкана. След като се отдалечихме достатъчно пред тях пуснахме четириногите да се разхождат на воля. Други хора не срещнахме.
Алиса като по-смела и свободолюбива щъкаше непрестанно напред-назад, наляво и надясно. От време на време улавяше някоя следа, вероятно на диво животно, след което се завръщаше под притеснените ни подвиквания. Бианка се движеше неотлъчно до нас и рядко кривваше от пътя. Затова пък тя държеше всички ни под зоркото си око и в момента, в който някой изостанеше, тя спираше и го изчакваше докато не се приближи отново към малката ни глутница.
Наслаждавахме се на песента на птиците и дълбоко вдишвахме свежите горски аромати. Земята беше осеяна с гъби във всякакви размери, цветове и форми. Докато кучета ги подминаваха с пренебрежение, ние се спирахме да ги снимаме и гадаехме какви ли са. По традиция мама береше дъхави билки за чая през зимата. Истинска идилия.
В с. Източник пристигнахме след около час. Когато излязохме от гората, пред нас изникнаха няколко селскостопански сгради, строго охранявани от куче, а встрани от тях 1-2 къщи. След като Бианка и Алиса обмениха мисли и реплики с него, отминахме напред. Първоначално помислихме, че единствено това е останало от селото, но скоро една след друга започнаха да се появяват и други къщи. Някои, с катинари на олющените порти, но все пак с поддържани дворове. Други като че ли изоставени завинаги, с врати облепени с некролози, свидетелстващи за живота, който някога е кипял. Трети обхванати от разруха. За съжаление, една реална картина на състоянието на много краища на България.
Тъкмо, когато вече бяхме решили, че наоколо няма жива душа, от един двор излязоха две жени, които се зарадваха на присъствието ни. Алиса веднага се сприятели с тях и започна да им говори на своя език, докато Бианка стоеше встрани и ги наблюдаваше извод вежди, готова за действие в случай на заплаха. Разказаха ни, че хора вече почти нямало, а някои идвали от града само през почивните дни. Странници като нас рядко се мяркали.
Преди да тръгнем обратно към Боженци се поспряхме за кратка почивка на една полянка. Слънцето най-сетне си проби път сред облаците, но кичестата гора ни пазеше от жарките му лъчи.
До Трявна през планината
На следващия ден решихме да поемем по-голямо „предизвикателство“, поне от гледна точка на Бианка и Алиса, на които като градски кучета, не им се налага да правят кой знае какви преходи. Имахме известни колебания, но си казахме, че ако се изморят, не е задължително да стигаме до края.
Отправихме се към Трявна, пеша, през планината. Навярно както е било обичайно за българите от старо време, преди да бъдат прокарани асфалтовите пътища. Около 8 км делят двете селища, разстояние, което ние изминахме за около 2 часа в едната посока. Предварително бях проучила от публикации в Интернет откъде минава пътеката, но се оказа, че всъщност маршрутите са три – със синя, жълта и зелена маркировка. От Боженци табелата за Трявна беше само една. Не ни беше съвсем ясно къде трите маршрута щяха да се пресекат, както и кой е най-подходящ, но решихме, че отговорът ще дойде сам. Както и стана.
На тръгване небето беше заоблачено и дори предвещаваше дъжд, но с напредването на деня слънчевите лъчи все по-уверено си проправяха път. Както и предишния ден, пътеката не представляваше никаква трудност, с изключение на някое малко изкачване тук-там. Тя лъкатушеше между снажните дървета и ту се стесняваше, ту се ширеше на воля. След около 40 минути стигнахме до своеобразен кръстопът насред гората, а множество табелки насочваха към местните забележителности. Именно тук се събираха или разделяха, според гледната точка, жълтата и синята маркировка за Трявна.
Зачудихме се кой път да поемем и точно в този момент съвсем неочаквано насреща ни изникнаха четирима души, семейство от Добрич с момиче в гимназиална възраст и момче на прага на тинейджърството, всички на вид спортни натури. Като хора от Добруджанското плато, свикнали с равнинния пейзаж, планината има особена притегателна сила върху тях. Оказа се, че са избрали Трявна за своята почивка и също като нас кръстосваха горите. В конкретния ден се бяха отправили към местния Черни връх. Като по-запознати с околността те ни препоръчаха да следваме синята маркировка. Допълнително улеснение бяха и бяло-червените ивици, окачени по дърветата, останали като спомен от състезание, проведено през 2017 година.
Отминахме нататък и не след дълго пътеката ни изведе на огромна поляна, а просторът обхвана и душите ни. Тук се появи и зелената маркировка. Разкриваха се приказни гледки към централното било на Балкана, към обширни ливади, обградени с горички, а тук-там се червенееха покриви. От време на време цивилизацията напомняше за себе си посредством далечния звук на автомобилен двигател, макар и път да не се виждаше. Не след дълго навлязохме в махала с малки къщурки с добре поддържани градинки. Вероятно място за отдих през почивните дни, а в този момент напълно безлюдна. След като я отминахме, пътеката вървеше все надолу и в крайна сметка ни изведе точно зад хотел „Калина Палас“ и в близост до комплекс „Бръшлян“, кацнали високо над града. За разнообразие пред нас изхвърча една котка, вероятно изненадана от присъствието ни, която внесе оживление в Бианка и Алиса след уморителния преход.
Настанихме се на сянка на малка полянка, а Трявна беше в краката ни. И в лапите. Още по-впечатляваща беше гледката от терасата на ресторанта на комплекса. За първи път виждахме града от тези висини, сгушен в свежата прегръдка на планината. Сърцето на Трявна се оформяше от старата му част с добре поддържаните възрожденски здания. Красиво множество от бели фасади и покриви от каменни плочи. Около него, от всички посоки, се разстилаше новата градска част със съвременни постройки, развивала се с течение на времето. Ясно се открояваха старият каменен мост, известен като гърбавия, свързващ чаршията с площада; часовниковата кула, издигната през 1814 г.; храмът „Св. Архангел Михаил“ с дъсчената си камбанария и „Славейковото Школо“, отворило врати през 1839 година. В един момент преминаващ влак неочаквано огласи околността. В самия град не слязохме, тъй като вече го бяхме посещавали, а и най-вече, за да дадем възможност на четириногите да отморят преди връщането към Боженци. Те се бяха отпуснали на тревата и дишаха тежко с изплезени езици, но и зорко следяха всяко наше движение и кривване встрани за някоя снимка.
Слънцето най-сетне успя решително да надделее над облаците и по целия път наобратно усещахме жаркия му допир. Това налагаше да правим и по-чести почивки за Бианка с нейния черен кожух и за Алиса с дебелото ѝ руно и да ги поим. Приютявахме се в рехавите сенки на оскъдната дървесна растителност. Четириногите изпитаха истинско облекчение, когато отново навлязохме в гората и моментално се отпуснаха под плътните сенки. От време на време ни хвърляха по някой умоляващ поглед, вероятно казващ „Кога ще свърши това мъчение?“ или „Поноси ме!“, а ние все им повтаряхме още малко, още малко. Макар Алиса да е по-младата и по-енергична от двете, се оказа, че Бианка е по-издръжлива, кой знае може би заради вечния ѝ страх да не ни изгуби от поглед.
В близост до Боженци отново срещнахме семейството от Добрич. Оказа се, че до Черни връх не успели да стигнат поради обрасли пътеки и неясна маркировка. Пожелахме си на добър час и всеки тръгна по пътя си.
Следобед се отдадохме на заслужена почивка. Четириногите моментално се изтегнаха на тревата на двора, на хладинка. Дори Бианка, която рядко заменя удобството на леглото с твърдата земя. Че дори и камък си намери за възглавница.
Музеите на Боженци
В съботния ден отделихме заслужено внимание на музеите в Боженци, а те наистина изненадват със задълбочените познания на екскурзоводите и с добре поддържаните експозиции, благодарение на дарявани от родолюбиви българи предмети, намерени я в някое мазе, я в някое таванско помещение. Вероятно защото беше летният и предполагаемо най-активен туристически сезон, на всеки кръгъл час имаше организирана обиколка на къщите-музеи. Малко преди 11 часа с майка ми и сестра ми се явихме пред информационния център, разположен на самия вход на селото. Екскурзоводът ни се оказа човек със съвсем различна професия, за когото екскурзоводската дейност е хоби и форма на почивка през събота и неделя.
Първата ни спирка беше „Новото школо“, построено през 1930 г., в което са изложени предмети от бита на местните жители; ученически пособия, та дори и тънката пръчка, с която учителят е наказвал непослушните ученици; оръжия и традиционния за габровския район сокай. Сокайът е накит за глава, наподобяващ корона, и част от ежедневното облекло на омъжените жени в миналото, който се състои от няколко елемента – подложка за закрепване към главата, кърпа, украсена с шевици, и наниз от монети. Хората са вярвали, че той предпазва младите невести от уроки. Интересна подробност е, че в очите на духовниците сокайът е бил греховно украшение. Художникът Иван Мърквичка запечатал красивия накит на своето платно „Жена със сокай от Боженци“.
След това се отправихме към Старото школо, изградено през 1870 г., чийто първи етаж днес служи за изложбена зала. Там попаднахме в класната стая от миналото и си надписахме картичка за спомен с гъше перо. Оказа се нелека задача, особено за привикналите ни към съвременните пишещи устройства пръсти. Преди класните училища да посрещнат жадните за знание деца, любовта към четмото и писмото се е ковяла в килийното училище в двора на селския храм, което днес е заключено. Човек би си казал, едно село пък толкова много училища. Образованието действително е било висша ценност за нашите прадеди и средство за съхранение и изграждане на националната идентичност.
Боженци е в списъка на 100-те национални туристически обекта на Българския туристически съюз, под номер 20, и именно в „Старото школо“ се намира печатът. Поне там беше при нашето посещение.
След просветните учреждения на селото дойде ред да надникнем и в най-свидното за всеки човек – неговия дом. Къщата-музей „Баба Райна“, която се намира точно до мегдана, е построена през втората половина на 18-ти век и свидетелства за по-скромния произход на обитателите ѝ. Ако съм запомнила правилно, в определен момент тя е приютявала дори две семейства. За разлика от нея къщата-музей „Дончо Попов“, изградена през 1862 г., е принадлежала на заможен търговец на вълна и кожи и благодетел на манастири и читалища. Къщата е на три етажа, като на първия е бил разположен търговският му дюкян.
Друг интересен музеен обект е работилница за пречистване на восък, или менгема, в която е изложена автентична преса. Самият процес на пречистване е записан на клип, който екскурзоводите показват на телевизор – нова придобивка спрямо първото ни посещение.
Музейната ни обиколка придоби истински смисъл посредством разказите на нашия екскурзовод, който очевидно се наслаждаваше на това, което прави. Когато посещаваме обект без беседа, често се случва да разглеждаме експозициите, да надзъртаме тук и там с любопитство без да разбираме историята зад показаното. Така например научихме, че всяка къща в миналото е разполагала с малко прозорче, наречено клюкарче, което е служило като своеобразен наблюдателен пост за случващото се по улиците на селото, а с думата „къщи“ се е обозначавало помещението, където се намира огнището.
Обиколката на Боженци не би могла да бъде завършена без посещение на църквата „Свети Пророк Илия”, построена през 1839 – 1840 г., още по турско време, когато това е било немислимо. Известният търговец, даскал и лечител Иван Топала бил във Видинско, когато любимата кадъна на видинския паша си навехнала крака. Тя трябвало да бъде излекувана без да я докосват. Проявявайки изобретателност, Иван Топала изпълнил успешно задачата, за което, в знак на признателност, било разрешено да се изгради християнски храм в Боженци. Той бил издигнат с даренията на местните жители, а всеки помогнал според възможностите си. За съжаление, съвсем видно е, че в днешно време поддръжката на църквата е трудно осъществима задача, но в същото време нейната скромност излъчва повече духовност и святост в сравнение с позлатените храмове. Поне такова е моето усещане.
Престоят ни в Боженци съвпадна с Илинден, храмов празник, отбелязан с литургия, водена от монах от Атон, а в следобедните часове дори се състоя и венчавка. Калдъръмът се оказа сериозно за преодоляване изпитание за поканените дами, но пък мъжете се показаха като кавалери и услужливо предлагаха ръка или рамо за опора.
Надникнахме и в кокетните дюкяни, където се предлагат традиционни сувенири, билки и продукти на тяхна основа, както и разнообразие от изработени в работилници в региона сладки, чийто вкус се различава съществено от масово произвежданите.
И докато през делнични дни селото се оживява по обед и в ранния следобед, то през събота и неделя то сякаш се събужда за нов живот. Хотелите и къщите за гости се пълнят. Отбелязват се различни семейни и лични празници. Тук-там в съботния ден се забелязваха художници, които претворяваха върху белите си платна възрожденската архитектура. След кратка разходка предпочетохме да се оттеглим на спокойствие в нашата къщичка. И без това почивката се беше устремила към своя край.
Освен че опознахме Боженци и околността, по време на престоя си там се наслаждавахме на някои съвсем простички удоволствия, от които сме лишени в ежедневието си. Например да следваме светулките в нощта. Да се любуваме на звездното небе и да търсим познатите ни съзвездия. Да четем книга в сянката на дървото на двора или просто да се любуваме на пухкавите облаци, плаващи по наситено синьото небе. Да изсушим мокрите си коси под слънчевите лъчи. Да се разхождаме по безлюдните калдъръмени улички по здрач под оглушителната песен на щурците. Да вечеряме на земята, под открито небе. Последното се хареса много и на Бианка и Алиса, които обичайно не вечерят с нас, а сега имаха пряк достъп до трапезата и строго охраняваха скарата. Тук им се отдаде възможност дори на механа да отидат, а вниманието им беше раздвоено между отрупаната с вкусотии маса и котетата, които също ѝ бяха „хвърлили око“.
Приказна почивка, от която с неохота се завърнахме в градското ежедневие. Е, не съм сигурна доколко Бианка и Алиса си починаха, но знам, че за тях е важно да сме заедно, независимо къде.
