„Онези, които съзерцават красотата на земята, откриват запаси от сила, които ще устоят докато трае животът.“
Предполагам, че ценителите на природата ще се съгласят с думите на Рейчъл Карсън, считана за основоположник на зеленото движение, защото именно това усещане ни притегля към спокойната и чиста прегръдка на горите и планините и ни свързва все по-осезаемо с Майката Земя. И въпреки че често с постъпките си хората разкриват своето несъвършенство, бих допълнила, че човекът като част от тази земя също е неизчерпаем източник на сила и вдъхновение. Едно кратко пътуване през отминалата есен отново ме увери в това.
В едно сравнително студено ноемврийско утро, но все пак обещаващо безоблачен и слънчев ден, начело със Станой или „Тони, за приятелите“, както обича да се представя, и с група познати и непознати любители на разходките сред природата, се запътихме към село Карлуково. Ще избързам да ви кажа, че местността може да се похвали с неповторимо съчетание на причудливи скални феномени, омайни гледки към Искъра и богато духовно наследство.
Карлуковският карстов район е защитена зона, която се простира на територията на областите Ловеч, Враца и Плевен. Той носи името на село Карлуково в община Луковит, живописно разположено край бреговете на най-дългата българска река. Районът представлява истинско природно богатство не само за страната ни, но и в световен план, тъй като тук могат да се видят всички известни карстови форми (повърхностни и подземни) – кари, карни полета, въртопи, валози, слепи долини, суходолия, каньони, пропасти, пещери и други. Карстът заема около 23% от територията на България, а образуването му е свързано с механичното и химичното въздействие на водата върху варовиковите скали. При попадането на дъждовните капки и снежинките върху варовикови терени тяхната повърхност започва да се разтваря, а прониквайки в пукнатините водата продължава да дълбае скалите. Тези процеси се допълват и от механичното разрушаване, причинено от валежите, вятъра, частиците във водата и други влияния (1).
Обиколката на местността започнахме с посещение на църквата „Успение Богородично“, намираща се в пределите на „Държавната психиатрична болница – Карлуково“. Храмът единствен е останал да напомня за някога съществувалия Карлуковски манастир, на чиято територията през 1902 г. е създаден приют за душевно болни като предшественик на болницата. Според историците тук манастир е съществувал от векове, като по време на Второто българско царство е бил известен с името „Викторова лъка“. Той е бил опожаряван и разграбван няколко пъти от османския поробител и се счита, че е бил средище не само на духовна, но и на просветна дейност.
С известна неохота и след разговори с началниците си дежурният охранител ни отведе до храма, който беше заключен зад ръждясала метална порта, обрасла с растителност. Първият знак, който ни подсказа за съдбата на този паметник на културата от национално значение, оставен на забравата и разрухата. Впечатление, което бе допълнено от състоянието на иначе богатите стенописи, нашепващи за минало величие. Ктиторски надпис сочи, че последното зографисване на черквата е направено през 1602 година. Църквите би трябвало да са места, където хората търсят упование и надежда, но тази ни навяваше единствено тъга и усещане за безвъзвратна загуба. Чувство, което бе подсилено и от лекуващите се в болницата, чиито любопитни погледи ни съпроводиха до портата, сякаш бяхме хора от различни светове, а портата беше разделителна линия между две епохи. Всеки остана в своята.
Горска пътека, отрупана с опадалата есенна премяна на дърветата, която шумеше под краката ни, ни отведе над болницата, до руините на ранно византийска крепост. Оттам се откри гледка към река Искър, преминаваща между красиви, отвесни скали. Счита се, че районът е бил населяван от дълбока древност, а по-любопитните и търпеливите със сигурност биха намерили руини на още крепости.
Ако краткото посещение на храма „Успение Богородично“ ни обгърна с тъга, то следващата местна забележителност, скалната църква „Св. Марина“, възвърна вярата ни в чудесата и в съзидателния дух на човека. Преди време моя приятелка с възхита ми разказваше за нея, но не предполагах, че мястото е толкова вълшебно, досущ като излязло от детска приказка.
Достигането до „Св. Марина“ е вълнуващо предизвикателство, което вероятно не всеки може да преодолее, но несъмнено си заслужава усилията. Първоначалното спускане по стръмна пътека от националния пещерен дом, който буквално е кацнал върху отвесна канара на десния бряг на Искъра, беше последвано от преминаването през поредица от дървени мостчета и стъпала, закрепени към скалите. Не след дълго съзряхме и самата църква, живописно скътана под скалите и излъчваща особено сияние с изписаните си в свежи багри стени. Истински оазис на вярата. Място, излъчващо чистота и смирение. Не можех да откъсна поглед от „Св. Марина“ и да повярвам, че на подобно труднодостъпно място съществува толкова изящно човешко творение.
Там имахме късмета да срещнем и неговия създател – Флориан Марков, наглед обикновен човек с необикновена за времето на материалните ценности мечта. Всъщност сегашното състояние на църквата по нищо не подсказа за нерадостната ѝ съдба в продължение на десетилетия. За разрухата и забравата, на която е била оставена, свидетелстват снимките, които Флориан ни показа. Той е главен инициатор на проекта за възстановяване на скалната черква, който започнал през 2005 г. с получаването на съответните разрешителни от властите (2). Благодарение на ентусиазма и безвъзмездния труд на доброволци десетилетие по-късно инициативата е доведена до успешен завършек. Макар че за край и дума не може да става, тъй като продължаването на това дело е не по-лесна задача.
А Флориан се оказа истински извор на знание. Говореше с истински плам и непоклатима вяра и вероятно можеше да продължи с часове. От него научихме, че в миналото районът е бил значимо духовно средище, а около споменатия манастир „Викторова лъка“ през 13-14-ти век на непристъпни места възникнали скалните манастири „Св. Марина“, „Св. Безсребреници Дамян и Козма“ и „Св.Никола“ (Глигора). Последните два се намират от другата страна на Искъра, а единия дори успяхме да зърнем или по-скоро скалите, които са го приютили. Навярно е имало и други. Те били обитавани от т.нар. монаси исихасти (от гръцката дума „исихия“ – „спокойствие“ или „безмълвие“), които прекарвали живота си в усамотение и молитви и в помощ на нуждаещите се.
Такива неочаквани срещи възвръщат вярата в човека, в доброто, в смисъла на битието. Особено във времена, в които материалното властва над духовното. Когато вниманието ни бива отвличано от истински значимите неща по безброй различни начини и често се лутаме по житейските пътеки без ясна посока.
Така, с усмивки на лицата и светлина в душите и след като се бяхме докоснали до културното наследство на Карлуковския край се впуснахме да изучаваме и природните му чудеса. Обходихме от всевъзможни посоки местността Задънен дол – един своеобразен каньон, разположен отдясно на Искъра, криещ неочаквани изненади. Както самият Тони се изрази, маршрутът ни приличал на дирята на пиян глиган.
След серия последователни спускания и изкачвания с елементи на катерене сред обграждащите ни скални отвеси, при което всякакви естествени подпори (корени, клони, стъбла, макар че те могат да бъдат доста коварни) влязоха в действие, се озовахме в задънена „улица“. Всякакво съмнение или чудене за името на дола беше отхвърлено. Пред нас се издигна вертикална стена, чиято повърхност стоеше като на шупли, сякаш оформена под длетото на опитен майстор, а наоколо се забелязваха скални ниши. Попресъхнало езерце и спускащата се по скалите растителност подсказваха за водната феерия, която се образува тук в дъждовно време.
Тъй като друг изход нямаше, или поне за хора без умения по катерене, тръгнахме обратно, а виещата се сред гъстата гора пътека ни отведе над самия Искър, който бързаше ли бързаше към Дунава. Именно там получихме по-ясна представа за живописното разположение на пещерния дом – на върха на отвесна скала, над неспокойните води. Като малки, разноцветни точки по склона се нижеха и следващите ентусиасти, отправили се към „Св. Марина“. Въпреки че есента бе надделяла решително и повечето от дърветата бяха голи-голенички, с опадала по земята премяна, край реката се забелязваше зелена растителност, която явно отказваше да се предаде в плен на този сезон. От време на време Тони обича да ни задава въпроси с повишена трудност и след като ни запита „Как така реката е успяла да си пробие път през Стара планина?“, ни припомни, че всъщност реката е по-стара и вече е съществувала, когато планината започнала да се издига и надипля.
Пътеката продължи да ни отвежда все по-нагоре, а в един момент се откри гледка към големия вход на пещерата Проходна – основен притегателен център за посетителите на околността. Тони ни я беше оставил за финал. За разгрявка се отбихме в пещерата Бърлогата, която бих оприличила на значително по-малка версия на Проходна, също с изваяни по интересен начин стени и отвори към небесата.
Сетне се изкачихме върху скалите, откъдето се отрива великолепна гледка към пролома, наричан в тази си част дори Карлуковски, към величествените скални форми, които се подаваха измежду есенната гора, и към железопътната линия. Околността зареждаше със спокойствие, смирение и вдъхновение. Слънчо приятно напичаше гърбовете ни, а вятърът се заиграваше с косите ни. Истинска наслада в последните топли дни преди зимата. От време на време някой влак огласяше околността и внасяше носталгична нотка. Може би, защото потракването по релсите и звукът на локомотива винаги ме връщат към детството, когато пътуването с влак свързвахме с предстоящи приключения я в Розовата долина, я на морския бряг.
Обходихме скалната корона, след което пътеката, някога облагородена с европейско финансиране и с все още устояващи на природните сили мостчета, ни отведе в подземното царство. Карлуково е същински рай за спелеолозите заради богатството си от пещери – вероятно най-позната и интригуваща за всички карстова форма. В продължение на деня вече неведнъж се бяхме разминавали с пещерняци с пълно бойно снаряжение и дрехи със следи от предишни спускания под земята. Сега беше наш ред да се поизкаляме. Въоръжени с челници, фенери и смартфони влязохме последователно в три пещери, чиито входове се намират буквално на метри едни от други – Контрабаса, Овнарската и Зиданката, като най-забележителна несъмнено беше Контрабаса. Съвсем неочаквано за мен попаднахме във вълшебна феерия от сталактити, сталагмити и сталактони във всякакви причудливи форми, чиято гладка, бяло-сива повърхност блещукаше като хиляди диаманти под светлината на челниците ни. На места от стените се изливаха цели водопади и препречваха пътя ни. Изглеждаше, че напред път няма, но след известно суетене продължавахме, включително на четири крака, да се провираме умело покрай изящните образувания. Пещерата Контрабаса приличаше на замръзнало кралство и само някоя и друга капка, стремглаво спускаща се към земята, напомняше за бавно протичащите тук долу процеси на сътворение. Овнарската пещера и Зиданката не бяха така богато украсени, тъй като се намират на сравнително ранен стадий на развитие, макар че какво означава ранен етап за една пещера след като за формирането на 1 см пещерно образувание са необходими около 100 години.
Карлуковският край е известен и с пещерата Мурговица или Кучешката пещера, обвита в тайнствени легенди за обитаващи я мутирали кучета, и истории за убийства и самоубийства от по-ново време. Именно тя беше следващата ни спирка. Мурговица представлява пропаст с дълбочина около 32 метра, чийто отвор е обграден с перила, за да се предотвратят случайни жертви. Според легендата преди много години, едва ли не още в турско време, в нея било изхвърлено бременно куче, което все пак родило малките си там долу. Така се поставило началото на особен вид кучета, които се чифтосвали помежду си, а заради липсата на светлина били и полуслепи. Вода си набавяли от подземен извор, а за храна разчитали на изхвърляните от хората мъртви животни. Истински зверове, които дори се хранят със своя вид. По-прозаичната история за пещерата е, че от край време тя служи като място, където жителите на околността изхвърлят умрелите си домашни животни.
След като не чухме злокобния кучешки вой, за който местните очевидно обичат да разказват, най-сетне се отправихме към Проходна. По пътя се насладихме на есенните багри и самотни дървета, отърсили се от премяната си, сред морето от жълта трева, полюшвана от вятъра. Слънцето вече се спускаше на запад, но усещахме топлия му допир, който тепърва щяхме да търсим през студените зимни дни.
Макар и да се нарича пещера, Проходна не се вписва в обичайната ни представа за такава. Тя представлява карстов мост с дължина 262 метра, част от пещерен коридор. В миналото през нея е минавал самият Искър. И докато Проходна не може да впечатли със сталактити, сталагмити и сталактони, то нейната притегателна сила са двата симетрични отвора на свода, досущ като две очи, наблюдаващи посетителите отвисоко. Този феномен я превръща в декор за филми, например „Време разделно“. Пещерата се нарича още „Окната“, което означава прозорци, но е по-известна с далеч по-мистичното наименование „Божиите очи“ или „Очите на Бога“. Среща се дори като „Очите на Дявола“. Проходна е обявена за природна забележителност през 1962 година. Днес тя е популярно място за практикуване на скокове с бънджи и катерене.
Първо се приближихме до „очите“ отгоре. Ако човек е попаднал съвсем случайно в района и също така случайно се разхожда из полето, няма да може да се досети за съществуването на това природно творение. Мога да кажа, че двата отвора наистина зашеметяват с размерите си. Долу, досущ като мравчици пъплеха посетителите, а от време на време до нас долитаха възторжените им възгласи. В пещерата влязохме през малкия ѝ вход, където предприемчиви люде продаваха последните за деня сувенири, домашни сладка и други обичайни за туристическите места стоки. Тъй като влязохме в пещерата в късния следобед, потокът от посетители беше намалял, а тук-там по стените висяха малкото останали катерачи.
Въпреки че Проходна е едно от най-популярните места в България и е многократно заснемана, чувството да застанеш под „очите“ е неописуемо. Побиват те тръпки и кожата ти настръхва. Мястото извиква смесица от емоции. От една страна, усещаш колко несъвършен и незначителен е човек пред мощта на природата, която е способна на сътвори подобна симетрия. От друга страна, имаш чувството, че си част от нещо велико и неразбираемо; сякаш над теб стои по-висша сила, която те приобщава към вселената.
Вдъхновяващ завършек на един емоционален ден, който се оказа много повече от обиколка на забележителни природни феномени и в известен смисъл ни отведе по пътя на вярата.
Ден, досущ като самия живот. Понякога ни издига, друг път ни приземява. Понякога ни дава сила, друг път ни кара да се чувстваме слаби. Понякога ни дарява с надежда, друг път ни я отнема.
Ден, който ни припомни, че чудесата и вдъхновението са около нас и в нас. В нашите ръце!
(1) Източник: Пещери и карстови форми. Дирекцията на Природен парк „Врачански Балкан”. http://www.vr-balkan.net/bg/peshterite-i-karstovite-formi-kato-mestoobitaniya-/
(2) Източник: Скален манастир „Света Марина“. http://skalenmanastir.com/